Миграцията е стара като света, но дали е разбрана докрай? Най-често я осмисляме чрез думи – положителна или отрицателна, доброволна или принудителна, невидима, заливаща… Тя е статистика, извънредна ситуация, тенденция, граничен контрол, тя е преди всичко друго нещо, отколкото естествен порив на човека. Мигрантът е днешният номад, заселник, откривател, но и днешният вагабонт – маргинал, скитник, безделник, разбойник.

Хореографът от Мозамбик Идио Чичава показва миграцията през призмата на тялото. За да изгради хореографията, той черпи вдъхновение от танцов ритуал на народа маконде, живеещ в Мозамбик и съседни държави, и концепцията за обединение на танцуващото и пеещото тяло на човека в едно глобално тяло.

Според Чичава, само тялото, което танцува и пее едновременно може да изрази напълно себе си и да съществува в синергия с останалите. Това глобално тяло хореографът смята за естествено, но позабравено човешко състояние – и затова чертае път на сцената към него. Убеден в енергийната връзка между хората и вдъхновен от своите културни корени, обещаващият хореограф предлага на публиката изпълнение с мощен енергиен заряд – колкото лично, толкова и общовалидно.

ВАГАБОНТ, неговият самостоятелен хореографски проект, е спектакъл, в който 13 танцьори не спират да танцуват и да пеят стари и актуални песни от Мозамбик, госпели и барокови мотиви, разкривайки душите си. Показвайки, че когато сме заедно, можем да надскочим потенциала си. Експлозивното въздействие на танца и гласовете не се нуждае от декори, сложни костюми и светлинни ефекти, за да докосне публиката. Единственият реквизит са вещи и предмети, които за всеки танцьор пази като спомен.

Ритуалните стъпки и движения се разпадат на съставни части, за да бъдат свързани наново в разказ за живота като постоянно пътуване, за събирането и съвместното съществуване в група, колектив, общност. Ето защо VAGABUNDUS не е сбор, а растяща прогресия от танци, наситени с произход, наследство и идентичност, и песни, разказващи лични истории. Това е пътят към глобалното тяло – навътре в обвивката от плът до онзи енергиен заряд, който отприщва пълния ни капацитет.

Изследвайки сценичното присъствие и експресивността на тялото, Чичава кани зрителят да намери отново своето глобално тяло, своето истинско “Аз”, което празнува живота. За хореографа по-важни са емоционалните, а не техническите измерения на танца. Затова началото и краят на спектакъла са отворени, докато публиката влиза и напуска залата. Както миграцията, така и ВАГАБОНТ няма точно определена начална и крайна точка.